НЕПОДВЛАСТЕН НА ВРЕМЕТО
Деветдесетгодишният Йосиф Петров ни поднася свои избрани стихотворения, писани в продължение на седем изстрадани десетилетия. Неговата жизнена и творческа съдба по своята драматична същност е уникална и поучителна за това, как оцелява и се реализира творческата личност в житейския апокалипсис на българското размирно време. Своя многолетен и нелек живот той е превърнал в една поетическа вселена, при която човекът и действителността присъстват сетивно и внушително в историческата си конкретност и индивидуална неповторимост. В неговата лирика има епическо начало – в нея той разказва за минало и настояще, за скърби и радости в човешкото битие. С аналитична вглъбеност и психологическа прозорливост Йосиф Петров художествено рефлектира на живия живот – не измисля, а пресътворява своите прочувствени мисли и вълнения в ударни и мелодични четиристишия. Неговият лирически герой носи различно историческо време; той е романтичен и земен, трезво мъдър и емоционално разнообразен, саркастично язвителен и интимно нежен, но винаги с хуманистична нагласа, с лична нравствена и социална натовареност и ангажираност към проблемите на деня.
Трудно е да се диференцират художествените постижения на Йосиф Петров. В своите поетически превъплъщения той се изявява не еднолинейно, а многостранно и многопосочно – в неговия поетически модел има различни тематични ядра с новаторска същност. Субективните му преживявания от концлагера на остров Персин край Белене, пресъздадени във „Вик от каторгата“, са поетическо обобщение на хилядите като него, минали през преизподнята на тоталитарното насилие. Тези стихотворения имат трагично звучене, носят сгъстен човешки мрак и контрастна тоналност – съчувствие и сроденост със страдащите и заклеймяване на политическата безотговорност на насилниците палачи. Тези персински стихове с изобразения кондензиран трагизъм са новост като тематика и слагат началото на солженициновската тема в българската литература; те са едно концлагерознание за българския свят в най-новото ни време и един своеобразен диалог с тоталитаризма и неговата нечовешка същност.
Социалната проблематика намира най-ярка интерпретация в стихосбирките „Разпилени пъстроцветия“ и „Смях и жлъч“, където Йосиф Петров рисува човека от миналото и днес в неговите полюсни преображения. Необикновено въздействащ е поетът в своята политическа сатира („Защо мълчим“, „Елегия“, „Народ“, „Диктатори“, „Революцийо“), в която тревожната и чистата му мисъл с гневен сарказъм разобличава тоталитарното минало в глобален мащаб и чрез страданието и копнежа на отделната личност обобщава трагичните измерения на целия народ. Йосиф Петров притежава фина сетивност да открива негативите в личен и обществен план и да изразява своето естетическо отношение към тях както чрез безобидния хумор и интелектуалната ирония, така и чрез наранителната насмешка на сарказма и да утвърждава сатирата като градивна духовна сила и нравствено-естетическа потребност за извисяване на човешката личност.
Йосиф Петров, независимо от полифоничното звучене на неговата лирика, е преди всичко жизнеутвърждаващ и народностен поет, със земно светоусещане и светоразбиране, с вътрешни ориентири към народната душевност и свещенодействие към нейните ценности. В „Ти ли ме повика, мое родно село“ и „Селски и войнишки хуморески“ той изразява народностно-карнавалното опиянение от живота, пантеизма си към българската природа и нравствено преклонение към традицията и фолклора, към патриотизма и алтруизма на българския свят. В неговата интимна лирика („Разпилени пъстроцветия“, „Декамеронки като бонбонки“) любимата не е ефирно създание или имагинерна величина, а жива реалност с конкретни земни форми, която прави преврат в човешкото мислене. Любовта според поета преодолява личния егоцентризъм, преражда човека, дарява го със светлина и радост, прави го пӝ човек в пътя му към духовна и физическа хармония.
Йосиф Петров има трезва и вечно търсеща мисъл, едно оптимизирано интензивно съзнание, стремящо се непрекъснато към по-съвършен свят. При него скучният делник може да стане опияняващ празник, мъката – пречистване, защото владее магията на словото, пише с опростена конструкция на поетическата фраза, а поетическите му преображения са пъстроцветни, многозвучни, художествено осезаеми и завладяващи, защото той изживява човешкото време около себе си и в себе си.
Днес, на 90 години, Йосиф Петров преживява творческа младост; продължава да твори с едно вътрешно озарение, мотивиран от новото българско време („Досието“, „Ставаме народ“, „Зов синовен“). Взискателен и самокритичен към себе си, добронамерен и великодушен към другите, той носи една жизнерадостна стихия и неизчерпаема духовна енергия, с която заразява и покорява и му ставаш подвластен.
Поезията на Йосиф Петров е наше духовно достояние. Нейните идейно-естетически внушения идват като ярка мисъл и дълбоки чувства, чрез които ние се самопознаваме и доказваме българските стойности във всемирната духовност.
Марин Кадиев
ВСЕКИ ИСКА ДА ВЕКУВА
Всеки иска да векува
в тоя хубав Божи свят,
остарее ли – тъгува,
че не е навеки млад!
Да тъгува който няма,
изживени младини,
радост не познал голяма,
не изпитал сладини!
Аз не жаля! Не тъгувам!
Не проклинам старостта!
Цветни сънища сънувам!
В чудни светове летя!
Че във младост ум не губих,
за богатство не ламтях:
на тракийки се налюбих,
на хора се наиграх!
СИНОВЕН ЗОВ
България погива в разнобой,
разруха, съсипия, хайдуклук.
Ела, немилнико, народе мой,
и гневно удари с юмрук: „Дотук!“
Че ножът е до кокала опрял,
мержеят в здрача глад и зинал гроб,
а ти си безпротестно замълчал,
като забравен стародавен роб.
И ако искаш по-честити дни
и слънцето по-ярко да сияй,
ти клюмналата си глава вдигни
и път на древната си сила дай!
Не чакай, не бездействай, не мълчи,
а със безстрашни ботевски очи
разгъвай орловите си крила!
Народе мой, на себе си ела!
1996 г.
СПОМЕН ЗА МАМА
Ах, каква цветарка беше мама!
И какъв човек! Каква душа!
Ако кажа, че във село няма
като нея, май не ще сгреша!
От Великден чак до късна есен
със любов отглеждаше цветя –
заран ги поливаше със песен,
вечер с тях раздумваше се тя.
Карамфили, рози и лалета,
и зюмбюли с поглед ясносин,
здравец и камбанки покрай плета,
пред герана – ружа и бял крин.
С пурпурна усмивка засияли,
нямаха цветята чет и брой.
Белите гиргини избуяли
надвишаваха човешки бой.
А градинката не бе голяма,
но отрупана със цвят до цвят.
Всички в село казваха за мама:
„Да е жива и халал Ӝ свят!“
Мине ли момче или момиче
и я поздрави със „Добър ден“,
ще го спре тя и ще го закичи
с бяла ружа или с гюл пембен.
Солунските братя ли прославят
с майски песни в празника ни свет,
нейните цветя ще украсяват
скъпия светителски портрет.
За венец ли на мома сгодена,
за смъртник дотрябват ли цветя:
„Бягайте, деца, при баба Пена!
Тя ще ви оправи! Само тя!“
И цветята – едри и бухлати –
къса тя със радост и любов.
Със сълза смъртника ще изпрати,
годениците – със благослов!
–––––––––––––––––––––
Минаха години оттогава,
повилнял животът ни разтри:
мен захвърли в градската гълчава,
другаде пък двете ми сестри.
С бели власи над кахърно чело,
роден кът спомнӜл, виновно плах,
път обратен ме отведе в село,
там пред бащиния праг аз спрях.
Гледам: къщичката се срутӜла,
дворът ни тревясал! Пущинак!
Няма я старицата ми мила,
ни градинката със грейнал мак!
Няма ги сребристите гиргини,
ни трендафилите с едър цвят!
От обрасли в бурени руини
вей печал, безмълвие и хлад!
Няма го и къщният пазител ?
Мурджо наш със белия синджир!
Глъхне моята света обител!
Свят отминал спи във вечен мир!
–––––––––––––––––––––
Где си, моя свидна, родна соба?
Где сте, мили мамини цветя?
Мама е отдавна вече в гроба!
Ах, каква цветарка беше тя!
Начало