„Той лежеше до нея и се усмихваше в съня си. Малките му ръчички бяха скръстени на гърдите му и сякаш в себе си бе събрал цялото щастие на света.
– Събуди се, миличък – погали косата му тя. – Време е.
Той бавно отвори очи:
– Мамо, разбуди ме на най-интересната част.
– Хубав ли беше сънят?
– Да, сънувах, че си играя с децата.
– На какво си играхте?
– На криеница. Аз се скрих на едно тайно място и никой не можа да ме намери. Помислиха, че някое чудовище ме е отвлякло и че никога вече няма да се върна при тях. Много ги изплаших.
Тя не каза нищо. Гледаше го и мислеше дали не би поискала чудовището да отвлече и нея в онзи измислен свят, където щеше да бъде при детето си.
– Мамо, ще мога ли пак да си играя?
– Разбира се, миличък, нали затова сме тук – извърна главата си, за да не види той лицето й. Детската му интуиция би доловила всяко нейно изражение, а тя не искаше това.
Дръжката на вратата помръдна и в стаята влезе едър мъж с бяла престилка. Усмихваше се, но изглеждаше тъжен.
– Готов ли си, моето момче?
– Готов съм. Мама каза, че като ме излекувате, пак ще мога да си играя с децата.
Слънцето вече бе огряло стаята. Денят обещаваше да е топъл и приятен. През отворения прозорец се долавяше лекия аромат на цъфтящи дървета.
Тя се доближи до мъжа и тихо попита:
– Докторе, има ли надежда?”
Колко струва надеждата и правото на щастие? Беше ли готова да плати цената, за да получи детето й шанс за живот?
www.bookmart.bg
Начало