Книгата се издава в памет на Венелин Константинов, от неговите близки – съпругата Стоянка и синът Деян, и брат му Григор.
Сърдечна благодарност на полковник Кольо Милев и подполковник Божидар Костов от Сливен, както и на майсторите на спорта по шахмат: Руско Филчев и Златан Гунев от Русе, Иван Цанов и Тончо Демирев от Велико Търново, Стоян Ванков от Сливен, Христо Стоков от Поморие, и на гросмайстора по кореспондентен шах Младен Гуджев от с. Самоводене, Великотърновско, за приноса и съдействието им за излизането на тази книга.
ЗА ШАХМАТНИЯ ЖРЕЦ И ЗА ОЩЕ НЕЩО…
In memoriam
В новелата си „Играчът на шах“ Стефан Цвайг пише: „…Не е ли по-скоро шахматът наука или изкуство, или пък нещо средно между двете?“
Защо написахме тази книга? По няколко причини. Най-напред, понеже „...човек и добре да живее, умира и друг се ражда...“ и трябва тези, след нас, да знаят за добрите дела на своите предшественици, за да ги умножават, за слава на рода български. Сетне, защото: „Брат брата не храни, но тежкљ му, който го няма“, и в този смисъл е човешко да почетем паметта му. И най-после, но не на последно място, тъй като една от мечтите му, с която не се раздели докрая, беше да събере най-хубавите си партии в книга, която да издаде, ние сега я реализираме, като благодарност и признателност за шахматното му творчество.
Защо нарекохме книгата „Черно-бялата магия на един живот“? Защото тя превърна дните му в триумф на миниатюрните шахматни вљйни, а него самия – в жрец, който сякаш ги одухотворяваше.
Кой е Венелин Константинов? Момче, родено в трудните следвоенни години, което търси място под слънцето в древния крайдунавски град Русе (римляните са го наричали Сексагинта Приста, т.е. пристанище на шестдесетте кораба, а турците – Русчук). Извървява пътя на мнозина свои връстници, през недотам охолното детство и юношество, омаян обаче от великолепието на една философска игра, на чара на която не устоява, и става, както и много други, неин най-предан войник. Възмъжава като офицер в трудните армейски условия (понеже е пълничък, колегите му във Военното училище шеговито, но ласкаво го наричат „Сомчето“), ала дори и сънищата му са осеяни с шахматни битки. В ежедневието му „пулсират“ свръзките, защото бе свързочник, но духът му е връх на шахматните комуникации, за които граници няма. По сърце – патриот, а по душа – българин, неговата любима песен е „Край Босфора шум се вдига“. Той е от тези хора, на които нищо човешко не им е чуждо. Често обича да казва: „Нищо не се иска, за да си глупав“ – мъдрост, която не всички разбират. Инак „и на мравката път не минава“, а и много обича животните. Любимият му шахматен дебют е: „Новоиндийско построение с бели“, като при анализ на някоя позиция от партия обикновено не бърза, с думите: „Остави, да ги погледам“ (става дума за фигурите на шахматната дъска).
Има съкровена мечта, или както казва „пресантиман“, че понеже е внук на свещеник, ще живее в бяла къща, в центъра на Сливен. Бяла, като дрехата на дядо му – поп Костадин, сял дълго вярата в душите на хората, и като надеждата му, че добротата трябва да победи.
Така ще го запомним – с цигарата и с кафето, но и с хъса за живот, за който пътеката му, уви, бе много къса. Тичайки задъхано по нея, той така и не смогна да постави натясно един дървен „...цар в ъгъла на някаква дъсчица“, както пише в книгата си „Шахматистът“ Стефан Цвайг, но прозря, че не е важно какво ще направиш, докато те има, важното е да го направиш добре.
Григор Константинов
СЪДЪРЖАНИЕ
За шахматния жрец и за още нещо
Черно-белите квадрати на времето
Спомени за майор Венелин Динев Константинов
За приятелството
Венелин в плен на шахматната богиня Каиса
Из шахматното творчество на В. Константинов или вкусът на шахматното удовлетворение
Оживели образи от фотолентите
Показалец на противниците
Показалец на дебютите
Начало