Пронизителните крясъци, които напомняха на Руна виенето на
вълци, почти не спираха. Докато хората на Роло залагаха повече на силата и на
ясно издадените заповеди, отколкото на бързината, мъжете на Туре се движеха все
по-ловко. И зад техните движения не се виждаше някакъв план, единствено дива
ярост и груба сила.
От тази гледка Руна се усещаше като парализирана. Знаеше, че
не само мъжете биха умрели, но и тя самата, и щеше да е по нейна вина. Та нали
тъкмо тя беше закриляла принцесата на франките, която се бе скрила зад
затворената врата на колата. И последната мисъл, която мина през главата й, не
беше, че е постъпила правилно, а че заради това, което е правилно, не си заслужава
да се родиш в кръв и в кръв да умреш.
Начало