Поезията на Стеван Тонтич не съобщава, а поражда смисли. Отделните фрази, изречения, образи в нея понякога са неясни, но стихотворението като цяло внушава силни идеи и чувства. Тук всяко нещо е сякаш разместено, нелогично, несвързано, а в края на краищата всичко се събира в един общ ослепителен като светкавица фокус.
Гласът на Стеван Тонтич пробива невидимата преграда между нашите разделени от родството и от общата си нерадостна история народи и се врязва в уж по-спокойното българско пространство с един драматизъм, който не може да ни остави безразлични. Война като тази у съседите у нас, слава богу, не е имало и дано никога да няма, но всекидневните грабежи и насилвания, взломовете в незащитените от никого домове, гаврата с изоставени от децата си старци, зверствата по улиците и пътищата, изстъпленията на настръхнали получовеци в училища, болници и кръчми са не по-малко ужасяващи и разбиват устоите на разума с подобна ярост. Тонтич говори на език, който разпознаваме с болката на сърцата си.
Александър Шурбанов
Начало